(Photograph of Jerome published in the 1890s)  За яденето и

(Photograph of Jerome published in the 1890s)

 За яденето и пиенето

Винаги, още от детството си, съм обичал да хапвам и да пия – а в ония ранни години изключително ми харесваше да хапвам. Пък и вкус имах тогава, би трябвало да ви кажа, и от храносмилането си също не можех да се оплача. 

Момчето не познава насладата на ситостта, тъй като в никакъв случай не е задоволително решето. То не може да протегне крайници, да постави ръце зад главата си, да затвори очи и да се потопи в това неземно самодоволство, в което потъва добре хапналият възрастен човек. На момчето му е все едно по какъв начин е вечеряло, до момента в който за мъжа вечерята наподобява на вълшебно пиво, с помощта на което светът му наподобява по-светъл и по-добър. Похапналият с приятност човек стартира да изпитва най-нежна любов към близките. Той ласкаво милва котката, наричайки я „ бедното писенце “ с глас, напоен от най-мили усеща. Изпитва жал към немския духов оркестър на площада и се тревожи дали на музикантите не им е студено. В тия минути той даже престава да ненавижда роднините на жена си.

Хубавата вечеря пробужда всичко най-хубаво, което се крие у индивида. Благодарение на нейното благотворно влияние, затворените и мрачните стават общителни и приказливи. Хапливите и надути видове, които се разходждат през целия ден с подобен израз на лицето, като че ли се хранят с оцет и британска сол, след вечерята блеснат от усмивки, демонстрират податливост да милват дребните деца по главата и загатват – наистина напълно несигурно – за шестпенсова монета. Сериозните младежи се съживяват и стават сдържано радостни, а мустакатите млади сноби не помнят да се държат надуто и стават по-приветливи към близките.

След вечерята аз постоянно ставам прочувствен. Единствено след вечеря съм кадърен да оценя същинската стойност на един любовен разказ да вземем за пример. Когато героят, едвам сдържащ риданията си, я притиска до сърцето си в последна безумна прегръдка, на мен ми става по този начин тъжно, като че ли, раздавайки картите за вист, на себе си съм си дал единствено две точки. А когато героинята в края на краищата умира, аз се обливам от сълзи. Ако прочета такава една история заран, несъмнено единствено ще се усмихна иронично. Храносмилането, или по-точно неприятното храносмилане, оказва неизмеримо влияние на сърцето. Когато имам желание да напиша нещо доста прочувствено – искам да кажа, когато имам желание да се опитам да напиша нещо прочувствено, – изяждам един час преди този момент цялостна паница препечени кифли с масло. Седнал след това пред писмената си маса, аз изпитвам мощна потиснатост. Представям си любовници с разрушени сърца, които се разделят вечно пред градинската врата край необитаем път, а към тях от ден на ден се сгъстява печалният мрак и единствено далечното подрънкване на хлопка, окачена на врата на някоя овца, нарушава наситената с горест тишина. Виждам немощни старци, които съзерцават увехнали цветя, до момента в който погледът им се замъгли от сълзи. Мяркат ми се нежни млади девойки, които се взират през отворените прозорци в очакване, само че „ той все не идва “, а безрадостните години се изнизват една след друга и слънчеворусите коси сивеят и редеят от ден на ден и повече. Децата, които те в миналото са бавили, са станали възрастни мъже и дами със свои лични грижи. Връстниците, с които са лудували на млади години, лежат безмълвни под полюшваната от вятъра трева. А те все чакат и се взират, до момента в който не се промъкнат и не ги обкръжат компактно злокобните сенки на неведомата безконечна нощ и светът е неговите дребни паники и пълнения не се изгуби от измъчените им очи.

Виждам посинели трупове, подхвърляни от разпенени талази, смъртни ложета, потопени в горчиви сълзи, гробове в безлюдни пустини. Чувам сърцераздирателни вопли на дами, жални стонове на дребни деца, мъчителни изхлипвания на мощни мъже. И всичко това се дължи единствено на препечените кифли. Овнешката пържола и чаша шампанско не са в положение да ми внушат нито една меланхолична мисъл.

Пълният корем е мощна опора за поезията. Нито едно прекарване не може да възникне на гладно сърце. Ние нямаме нито време, нито предпочитание да се занимаваме с нечия мислена скрьб, преди да сме се отървали от личните си действителни премеждия. Не можем да въздишаме над мъртви птиченца, когато правосъдният пристав разказва имуществото ни, и по никакъв начин не ни вълнува дали е топла, студена или просто хладна усмивката на обичаната, когато си блъскаме главата от кое място да намерим един шилинг.

Глупавите хора – когато с такова неуважение споделям „ глупавите хора “, имам пред тип ония, които не споделят разбиранията ми, тъй като в случай че има нещо, което да ненавиждам най-вече, това е човек, чието мнение не съответствува тъкмо с моето по всички въпроси. Та – повтарям — глупавите хора, които в никакъв случай не са изпитвали нито нравствени, нито физически премеждия, настояват, че нравствените премеждия били надалеч по-мъчителни от физическите. Каква трогателна и сантиментална доктрина! Колко е успокоителна тя за влюбения младок, който гледа снизходително на нещастния гладен друмник с мъртвешки неясно лице и си мисли: „ Ах, какъв брой си благополучен ти спрямо мен! “ И какъв брой е утешителна за затлъстелите възрастни джентълмени, които дърдорят нелепости за преимуществата на бедността пред благосъстоянието. Всичко това е нелепост и чисто двуличие. Главоболието бързо те кара да забравиш сърдечната болежка. Счупеният пръст прогонва всички мемоари, свързани с празния стол до тебе. А когато човек е същински гладен, той не изпитва нищо друго с изключение на възприятие на апетит.

Всъщност аз започнах този роман с желание да пиша за яденето и пиенето, само че дотук се ограничавах единствено с първата част на въпроса. Причината е в това, че пиенето е едно от тези занимания, за които не е целесъобразно да показваш доста огромна информираност. Минаха времената, когато се считаше за мъжествено всяка почер да си лягаш пийнал. Днес трезвата глава и твърдата ръка не се преглеждат към този момент като белези на женственост. Напротив, в нашия западащ век алкохолният мирис, подпухналото лице, несигурната походка и дрезгавият глас се считат за отличителни черти на нехранимайкото, а не на джентълмена.

И въпреки всичко даже в наши дни човешката жадност е в действителност нещо свръхестествено. Ние пием непрестанно по един или различен мотив. Човек въобще не се чувствува спокоен, в случай че пред него не стои чаша. Ние пием преди ястие, по време на ястие и след ястие. Пием, когато се срещнем с другар и когато се разделяме с другар. Пием, когато приказваме, когато четем, когато мислим. Пием за здравето на другите и разрушавам личното си здраве. Пием за кралицата, за армията, за дамите и за всичко, за което може да се пие. И в случай че инцидентно изчерпим всички тези мотиви, несъмнено бихме пили даже за здравето на тъщите си.

Тук му е мястото да кажа, че ние в никакъв случай и нищо не ядем за нечие здраве – само пием. А за какво някой път да не изядем да вземем за пример една пита с плодове за триумфа на някого?

Признавам, че за мен е напълно неразбираема непрекъснатата потребност да се пийне, която изпитват множеството хора. Бих могъл въпреки всичко да схвана ония, които пият, с цел да прогонят грижите си или с цел да не помнят мрачните си мисли. Мога да схвана също и влечението на примитивните хора към виното. О, да, несъмнено, нас пиянството ни шокира! Ние, които живеем в уютни домове и се ползуваме от всички улеснения и наслади на живота, се възмущаваме от жителите на влажни изби и студени тавани, които бягат от жалките си дупки и се стремят към светлината и топлината на кръчмата, където могат, въпреки и за малко, да отплуват по течението на джина – това сходство на Лета – по-далеч от своя неприветлив свят.

Но преди да ахнете от смут във връзка техния възмутителен живот, помислете какъв е в реалност „ животът “ на тези нещастници. Представете си мизерното, скотското битие, което водят година след година в тесните вонещи дупки, където те, наблъскани като сардели, вегетират, боледуват и спят; където пищят и се бият мърляви деца, където раздърпани и кресливи дами се карат, ругаят и натякват; където улиците ехтят от псувни, а в къщите царят безпорядък, зловоние и кавги.

Помислете, че за тези лишени от нравствен живот хора, прелестният цвят на живота наподобява единствено пресъхнал и ялов филиз. Конят в конюшнята вдъхва аромата на прясното сено и на драго сърце дъвче зрелия овес. Дворното куче, което дреме на слънце пред колибката си, сънува прелестен сън – хубав лов, по време на който то тича през росното поле – и се разсънва с щастлив лай, с цел да близне ръката, която го милва. А в тъмния живот на тези хора не прониква нито един безоблачен лъч. От минутата, в която се измъкнат заран от неуместните си кревати, досега, когато още веднъж се провиснал в тях, те не изживяват нито момент същински живот. Почивката, развлечението, общуването с други хора са им незнайни. Радостта, тъгата, смехът, сълзите, любовта, другарството са празни думи за тях. От деня, когато детският им взор за първи път обхване мрачния свят, който ги заобикаля, до деня, когато с проклинание затворят очи вечно и заровят останките им някъде в земята, те в никакъв случай не усещат човешка топлина и милувка. Не ги вълнува никаква мисъл или възприятие, не ги крепи никаква вяра. И за какво в името на милосърдния господ да не давят с вино тъжната си орис, с цел да усещат най-малко за един къс момент, че живеят?

Да, може да разсъждаваме колкото си желаеме за възприятията, само че изворът на същинското благополучие си остава стомахът. Кухнята е основният храм, в който ние се молим. Разпаленото огнище е олтарът, в който гори неугасимият огън на весталките, а готвачът е нашият висш сановник. Той е всесилен и добър магьосник. Той лекува всички страдания и грижи. Той отстранява всяка омраза и ненавист и краси любовта. Велик е нашият господ и готвачът е неговият оракул. Така че – да ядем, да пием и да се веселим.

От: „ On Eating and Drinking ”, 1886 (със съкращения)
Снимка: Photograph of Jerome published in the 1890s, en.wikipedia.org